Биография - Неповторими докосвания

Мишел Петручиани е роден в Оранж (Франция) на 28 декември 1962 г. Дядо му е от италиански произход, а баща му Антоан Петручиани, по-известен като Тони, е известен джаз китарист, от когото младият Мишел веднага попива страстта си към музиката.

Като дете се научава да свири на барабани и пиано; първо се посвещава на изучаването на класическа музика, а едва по-късно на любимия жанр на баща си - джаза, от чиято колекция от плочи черпи вдъхновение.

Още от раждането си той страда от генетично заболяване, наречено остеогенезис имперфекта, известно още като "синдром на кристалната кост", поради което костите му не растат и той е висок по-малко от метър. Като се има предвид великолепната кариера на Мишел, наградите, които е получил, но най-вече неговият силен, борбен и същевременно чувствителен характер, човек може да разбере колко необикновеноволята му да успее, преодолявайки трудностите, свързани с болестта.

Първата публична изява на Мишел Петручиани е едва на 13 г. Кариерата му на професионален музикант стартира само две години по-късно, когато той се възползва от възможността да свири с барабаниста и вибрафонист Кени Кларк, с когото Мишел записва първия си албум в Париж.

След френско турне, по време на което акомпанира на саксофониста Лий Кониц, през 1981 г. Петручани се премества в Биг Сур, Калифорния, където е забелязан от саксофониста Чарлз Лойд, който го кани да стане член на неговия квартет за три години. Това сътрудничество носи на френския джаз музикант престижната награда "Prix d'Excellence".

Мишел е музикант и чувствителен човек, а необикновените му музикални и човешки качества му позволяват да работи с музиканти от калибъра на Дизи Гилеспи, Джим Хол, Уейн Шортър, Пале Даниелсон, Елиът Зигмунд, Еди Гомес и Стив Гад.

Петручиани смята физическия си дискомфорт за предимство, което му позволява да се посвети изцяло на музиката. За да свири, той трябва да използва специално устройство, направено от баща му, когато Мишел е бил малък, което се състои от съчленен паралелограм, който му позволява да достигне педалите на пианото.

Сред многобройните награди, които Мишел получава по време на кратката си кариера, могат да се споменат престижната награда "Джанго Райнхард", номинацията за "най-добър европейски джаз музикант", присъдена от италианското министерство на културата, и Орденът на Почетния легион през 1994 г.

През 1997 г. в Болоня той има възможността да свири в присъствието на папа Йоан Павел II на Евхаристичния конгрес.

В личния си живот, в който не липсват пороци и ексцесии, той има три важни връзки. Има две деца, едното от които наследява болестта му. Първата му съпруга е италианската пианистка Джилда Бутта, с която по-късно се развежда.

В резултат на банален грип, заразен от упоритото желание да отпразнува новогодишната нощ, разхождайки се в студа в снега, Мишел Петручани умира на 6 януари 1999 г. в Ню Йорк след сериозни белодробни усложнения. Той е само на 36 години. Тялото му лежи в парижкото гробище Пер Лашез, до гроба на друг велик композитор - този на ФридерикШопен.

През 2011 г. по кината излиза вълнуващият документален филм "Мишел Петручани - тяло & вамп; душа", заснет от британския режисьор Майкъл Радфорд (същия като "Пощальонът", който печели "Оскар" през 1996 г.).