Биография - Емблеми на средиземноморски филми

Известна с топлата си красота на нещо като средиземноморска Бриджит Бардо, Кардинале винаги е имала специално въздействие върху публиката.

И не само това: достатъчно е да кажем, че Лукино Висконти и Федерико Фелини, за своите шедьоври, заснети по едно и също време ("Il Gattopardo" и "Otto e mezzo"), не искат да се откажат от нея, а се борят за нея, като се съгласяват да я вземат за по една седмица, принуждавайки я по този начин да боядисва косата си постоянно, тъй като в един от филмите тя трябва да бъде с гарванова коса,другата блондинка.

Нейната кариера е невероятна и въпреки красотата ѝ никой не би могъл да я предвиди. Много характерният тембър на нейния дрезгав, нисък, леко дрезгав глас изглежда недостатък за младата Клаудия, но вместо това се превръща в една от най-разпознаваемите ѝ отличителни черти. Несигурността относно собствените ѝ средства обаче я кара да напусне Centro Sperimentale di Cinematografia, решенада се посвети на преподавателска кариера.

Родена в Тунис на 15 април 1938 г. в семейството на родители от сицилиански произход, Клаудия Кардинале прави първите си стъпки в света на киното в Тунис, участвайки в малък нискобюджетен филм. През 1958 г. тя се премества със семейството си в Италия и без големи очаквания решава да учи в Centro Sperimentale di Cinematografia. Не се чувства добре, обстановката я разочарова и най-вечене може да контролира дикцията си толкова добре, колкото му се иска, която страда от силен френски акцент.

1958 г. е годината на "I soliti ignoti", шедьовъра на Марио Моничели, който отваря вратите на киното за група малко известни тогава актьори, сред които Виторио Гасман, Марчело Мастрояни, Салватори и нашата млада Клаудия Кардинале, чиито снимки, появили се в седмично списание, са забелязани от продуцента Франко Кристалди, ръководител на Vides (по-късно станал неин съпруг), койтоси е направил труда да сключи договор с нея.

Филмът на Моницели, не е нужно да казваме, че преживява огромен бум и веднага се акредитира като един от шедьоврите на италианската кинематография. Кардинале с това заглавие вече щеше да е вписан по право в историята на киното.

За щастие се появяват и други участия, сред които "Un maledetto imbroglio" на Пиетро Герми и "I delfini" на Франческо Мазели, в които Кардинале постепенно изгражда актьорската си игра, освобождавайки се от клишетата на простата средиземноморска красота.

Скоро е забелязана от Лукино Висконти, който през 1960 г. я кани на снимачната площадка на "Роко и неговите братя", друг шедьовър от исторически калибър. Това е прелюдията към участието ѝ в другото бижу на историческата реконструкция - екранизацията на "Леопардът", в която красотата на тунизийската актриса изпъква в цялата си аристократична прелест.

През същия период актрисата ражда извънбрачно дете, което по-късно е осиновено от Кристалди, и се изправя с голямо достойнство и смелост пред скандала и клюките, които тази афера предизвиква във все още закостенелия манталитет на онези години.

Това са години на голяма популярност за Кардинале, която участва в "La viaccia" (1961 г., с Жан Пол Белмондо), а също така играе в "Otto e mezzo" (1963 г.) на Федерико Фелини; след това участва в множество холивудски продукции, като "Розовата пантера" (1963 г., на Блейк Едуардс, с Питър Селърс), "Циркът и неговото голямо приключение" (1964 г.) заедно с Джон Уейн и "Професионалистите" (1966 г.) на РичардБрукс.

През 1968 г., благодарение на Серджо Леоне, тя постига нов голям успех с филма "Имало едно време на Запад" (с Хенри Фонда и Чарлз Бронсън), в който изпълнява главната женска роля.

През същата година тя участва във филма на Дамиано Дамиани "Il giorno della civetta" и се превъплъщава с голям професионализъм в ролята на сицилианска обикновена гражданка, предлагайки тук едно от най-добрите си изпълнения.

След края на брака си с Кристали актрисата обединява усилията си през 70-те години на ХХ век с режисьора Паскуале Сквитири, който я снима във филмите "Il prefetto di ferro", "L'arma" и "Corleone". това са единствените изяви през десетилетието, в което с новото си майчинство актрисата решава да се посвети основно на личния си живот.

През 80-те години на миналия век тя отново се завръща на сцената, непокътната в чара си, който сякаш се засилва с годините, и е актриса на Вернер Херцог във "Фицкаралдо", на Лиляна Кавани в "La pelle" и на Марко Белокио в неговия "Енрико IV".

През 1991 г. се завръща към работата си с Блейк Едуардс заедно с Роберто Бенини в "Синът на розовата пантера".

Отличен на Берлинския филмов фестивал през 2002 г., филмът получава заслужената Златна мечка за цялостно творчество.