Биография - Чудесно поетично пътешествие

Салваторе Квазимодо е роден в Модика, провинция Рагуза, на 20 август 1901 г. и прекарва детските си години в малки градове в Сицилия, следвайки баща си Гаетано, началник гара на държавните железници. След ужасното земетресение през 1908 г. се премества в Месина, където баща му е повикан да реорганизира местната гара: първоначално вагоните са техен дом, тъй катосе е случило на много други оцелели.

Това трагично и ранно преживяване на болката ще остави дълбока следа в душата на поета.

В града на пролива Салваторе Куазимодо завършва образованието си, докато се дипломира през 1919 г. в Техническия институт "А. М. Джачи", секция "Физика и математика". От това време датира едно събитие с фундаментално значение за неговото човешко и артистично формиране: началото на връзката му със Салваторе Пулиати и Джорджо Ла Пира.

През годините в Месина Квазимодо започва да пише стихове, които публикува в местни символистки списания.

След като се дипломира, едва 18-годишен, Квазимодо напуска Сицилия, с която поддържа Едипова връзка, и се установява в Рим.

През това време продължава да пише стихове и изучава латински и гръцки език при монсеньор Рампола дел Тиндаро във Ватикана.

През 1926 г. е приет на работа в Министерството на благоустройството и е назначен при строителните инженери в Реджо Калабрия. Работата му като геодезист, която е уморителна за него и напълно несвързана с литературните му интереси, обаче сякаш го отдалечава все повече от поезията и може би за първи път му се налага да смята поетичните си амбиции за завинаги разрушени.

Въпреки това сближаването със Сицилия, възобновените контакти с приятелите от Месина от ранната му младост и най-вече съживяването на приятелството му със Салваторе Пулиати, изтъкнат юрист и добър познавач на поезията, разпалват заспалата воля и карат Квазимодо да се заеме със стиховете от римското десетилетие, да ги преработи и да добави нови.

Така в контекста на Месина се ражда първото ядро на "Acque e terre". през 1929 г. той заминава за Флоренция, където неговият шурей Елио Виторини го въвежда в средата на "Солария", запознавайки го с литературните си приятели: от Алесандро Бонсанти до Артуро Лоира, Джана Манцини и Еудженио Монтале, които скоро осъзнават таланта на младия сицилианец. именно заради изданията на "Солария" (които сапубликува някои от стихотворенията на Квазимодо), "Acque e terre", първата книга в поетичната история на Квазимодо, е публикувана през 1930 г. и е приета с ентусиазъм от критиката, която приветства раждането на нов поет.

През 1932 г. Квазимодо печели наградата "Antico Fattore", спонсорирана от списанието, и през същата година "Oboe sommerso" е публикувана от "circoli". През 1934 г. се премества в Милано - град, който бележи особено важен прелом в живота му, не само в художествено отношение. Приет в групата "corrente", той се оказва в центъра на своеобразно литературно общество, в което членуват поети,музиканти, художници, скулптори.

През 1936 г. издава "Erato e Apòllion" заедно с Г. Шайвилер, с което приключва херметичната фаза на поезията му. през 1938 г. напуска работата си в Гражданското инженерство и започва редакторската си дейност като секретар на Чезаре Заватини, който по-късно го кани да се присъедини към редакцията на седмичника "Il Tempo". през 1938 г. излиза първият му важен антологичен сборник "Poesie" с есеувод от Оресте Макри, който остава сред основните приноси на критиката на Квазимодо. междувременно поетът сътрудничи на главното списание на херметизма, флорентинската "letteratura".

През 1939-40 г. Квазимодо завършва превода на "Гръцки лирически стихотворения", който излиза през 1942 г. и който, поради стойността си на оригинална творческа работа, по-късно е преиздаван и преработван няколко пъти. През 1942 г. излиза и "Ed è subito sera".

През 1941 г. получава катедрата по италианска литература в Музикалната консерватория "Джузепе Верди" в Милано за ясна слава. Квазимодо преподава до годината на смъртта си.

По време на войната, въпреки хилядите трудности, Квазимодо продължава да работи усилено: докато продължава да пише стихове, той превежда няколко "Кармини" на Катул, части от "Одисея", "Цветето на Георгиките", "Евангелие от Йоан", "Епид Рекс" на Софокъл (произведения, които ще видят бял свят след освобождението). Квазимодо продължава тази дейност като преводач и през следващите години,Многобройните му преводи включват: Ръскин, Есхил, Шекспир, Молиер, както и Къмингс, Неруда, Ейкън, Еврипид, Елюар (последният е публикуван посмъртно).

През 1947 г. излиза първият му следвоенен сборник "Giorno dopo giorno" (Ден след ден) - книга, която бележи повратна точка в поезията на Квазимодо. Поезията на Квазимодо почти винаги преодолява препятствието на реториката и стои на по-високо ниво от равностойната европейска поезия от онези години. Поетът, чувствителен към историческото време, в което живее, обхваща социални и етични теми и съответно променя стила си.Стихотворението, символизиращо този поврат, с което започва и сборникът, е "Alle fronde dei salici".

През 1949 г. е публикувана книгата "Животът не е сън" (La vita non è un sogno), все още вдъхновена от атмосферата на Съпротивата.

През 1950 г. Квазимодо е удостоен с наградата "Сан Бабила", а през 1953 г. - с наградата "Етна-Таормина" заедно с Дилън Томас. през 1954 г. излиза "Il falso e vero verde", книга за кризата, с която започва третият етап от поезията на Квазимодо, отразяващ променения политически климат. от предвоенните и следвоенните теми той постепенно преминава към тези за консуматорството, технологиите, неокапитализма, характерни за онзи"цивилизацията на атома", която поетът осъжда, когато се сгъва в себе си и отново променя поетичния си инструментариум. Езикът отново става сложен, по-груб и буди недоумение у онези, които биха искали поетът да бъде винаги същият. 1958 г. излиза антология на следвоенната италианска поезия; през същата година той предприема пътуване до СССР, по време на което е поразен отинфаркт, последван от дълъг престой в московската болница "Боткин".

На 10 декември 1959 г. в Стокхолм Салваторе Квазимодо получава Нобелова награда за литература Нобеловата награда е последвана от многобройни публикации и статии за творчеството му, като броят на преводите се увеличава още повече. През 1960 г. Университетът в Месина му присъжда почетна степен, както и почетно гражданство от същата община.

Последната му творба, "Давам и вземам", е от 1966 г.: това е сборник, който е равносметка за живота му, почти духовно завещание (поетът умира само две години по-късно). През 1967 г. Оксфордският университет му присъжда почетна степен.

Получава инсулт в Амалфи, където председателства наградата за поезия, и умира на 14 юни 1968 г. в колата, която го придружава до Неапол.

Творбите на поета, носител на Нобелова награда, са преведени на четиридесет езика и се изучават във всички страни по света.