Биография - Полиедричната форма

• Библиография на Елио Виторини

Елио Виторини, италиански писател, е роден в Сиракуза на 23 юли 1908 г. Син на железничар и първи от четирима братя и сестри, той прекарва детството си на различни места в Сицилия, следвайки пътуванията на баща си; след това през 1924 г. внезапно напуска острова (използвайки безплатните билети, на които имат право членовете на семействата на железопътните служители), за да отиде да работи във Фриули-ВенецияОще в ранна възраст проявява литературното си призвание, като сътрудничи още през 1927 г. на различни списания, а благодарение на приятелството си с вече утвърдения Курцио Малапарте - и на всекидневника "La Stampa".

На 10 септември 1927 г., след планирано бягство, за да се оженят веднага, е сключен "репарационен" брак с Роза Квазимодо, сестра на известния поет Салваторе. През август 1928 г. се ражда първото им дете, наречено Джусто Курцио в чест на Курцио Малапарте.

По-късно, в речта си от 1929 г., озаглавена "Освобождаване от отговорност" и публикувана в "Литературна Италия", той вече очертава собствения си културен избор, защитавайки новите модели на ХХ век срещу голяма част от италианската литературна традиция.

Един от първите му разкази е публикуван в "Солария", а първият сборник с разкази, озаглавен "Piccola borghesia", излиза за изданията на списанието през 31 г.; през 32 г. той пише "Viaggio in Sardegna", публикуван четири години по-късно заедно с "Nei morlacchi" (преиздаден през 1952 г. под заглавие "Sardegna come infanzia"). Така Виторини става "solariano" и - както сам разказва вв литературните среди по онова време това е дума, която означава антифашист, проевропеец, универсалист, антитрадиционалист..." Така Виторини започва да се смята за "писател, който е склонен да бъде антифашист" (също и поради обективната му ангажираност срещу режима).

Междувременно през 1930 г. е публикувана антологията "Scrittori Nuovi" (Нови писатели), която той редактира заедно с Енрико Фалки. По същото време първият му роман "Il Garofano Rosso" (1933-34 г.) е публикуван във флорентинското списание - текст, заради който списанието е конфискувано за непристойно поведение (по-късно романът е публикуван в сборник през 1948 г.).

Въпреки че връзката му с английския език никога не е била пълноценна, тъй като въпреки усърдното му изучаване никога не е успял да го говори правилно, а само да го чете, той превежда на този език десетки книги - от произведенията на Лорънс до Едгар Алън По, от Фокнър до Робинзон Крузо.Ролята му на преводач и разпространител на чуждестранна литература изиграва много важна роля за модернизирането на италианската култура и литература, която е задушена от собствения си "партикуларизъм", най-вече поради задушаващата политика на режима на Мусолини.

В същото време, паралелно с подобната работа, която Чезаре Павезе върши в същата посока, въвеждането на чужди на нашата традиция наративни модули и навлизането на американския начин на живот чрез романите ще създаде мита за Америка, разглеждана като напреднала и културно прогресивна цивилизация, макар и с всичките й противоречия; къдетоИталианският език все още е селски и се придържа към стари и остарели традиции.

Вследствие на тези убеждения и културни влияния през 1938-40 г. той пише най-важния си роман "Conversazione in Sicilia" (който излиза под формата на сериал в "Letteratura" между 38 и 39 г. и след това е публикуван през 1941 г.), в чийто център поставя темата за "света, обиден" от диктатурата, и за индивидуалната отговорност на човека на културата. Тези теми по-късно са разгледани вроман "Uomini e no" (1945), в който Виторини разказва за собствения си опит на боец от Съпротивата.

Всъщност по време на войната той извършва тайна дейност за Комунистическата партия. През лятото на 1943 г. Виторини е арестуван, но остава в миланския затвор "Сан Витторе" до септември. След като излиза на свобода, той се грижи за нелегалната преса, участва в някои акции на Съпротивата и участва в основаването на Fronte della Gioventù, като работи в тясно сътрудничество с Еудженио Куриел.През февруари 44 г. той отива във Флоренция, за да организира обща стачка, и рискува да бъде заловен от фашистката полиция; след това се оттегля за известен период в планината, където между пролетта и есента пише "Uomini e no". След като войната свършва, той се връща в Милано с Ginetta, компанията му от последните няколко години. Всъщност той иска и анулирането на предишната сибрак.

През 1945 г. той ръководи за няколко месеца миланския "L'Unità" и основава списание "Il Politecnico" за издателя Ейнауди - периодично издание, което се стреми да създаде култура, която може да обедини научната и хуманитарната култура и да бъде инструмент за преобразуване и подобряване на човешкото състояние, а не само форма на "утеха" за човешките болести.Списанието и най-вече позициите на Виторини относно необходимостта от независими от политиката интелектуални изследвания предизвикват известната полемика с комунистическите лидери Марио Аликата и Палмиро Толиати, която води до преждевременното му закриване през 1947 г.

През 1947 г. излиза "Il Sempione strizza l'occhio al Frejus", а през 49 г. излизат "Le donne di Messina" (която се появява в нова версия през 64 г.) и американският превод на "Conversazione in Sicilia" с предговор от Хемингуей. През 50 г. той подновява сътрудничеството си с "La Stampa".

През 1951 г. той напуска PCI, за да се посвети на издателска дейност. Полемично посрещната от Толиати със статия в "Rinascita" (подписана с псевдоним Roderigo di Castiglia), статията остава емблематична през следващите години като пример за арогантността на властта и затъпяването на левите йерарси. Още заглавието на статията представлява подигравка, съобщавайки с буквиПо-късно Виторини се насочва към позициите на левия либерализъм, но през 1960 г. е избран за общински съветник в Милано от листата на PSI и веднага подава оставка. През 1955 г. личният му живот е разкъсан от смъртта на сина му Джусто.

Въпреки това издателската му дейност остава на преден план в предпочитанията му дотолкова, че той открива за Ейнауди поредицата "I gettoni", много важна заради ролята си в откриването на най-интересните нови разказвачи от новото поколение; той също така редактира, отново за същото издателство, произведения на Ариосто, Бокачо и Голдони. През 1957 г. публикува "Diario in pubblico", в която събира своитевойнствени, политически и културни интервенции; през 1959 г. основава и ръководи заедно с И. Калвино "II Menabò", който е важен за началото на дебата за литературния експериментализъм през 60-те години на ХХ в. След това ръководи редакционни поредици за "Мондадори", а през последните години от живота си продължава да пише роман, който трябва да прекъсне дългото творческо мълчание, но който така и не вижда бял свят.живеене.

През 63 г. се разболява тежко и претърпява първоначална операция. Въпреки заболяването си, редакторската му дейност остава много активна, като междувременно поема редакцията на поредицата "Nuovi scrittori stranieri" на Mondadori и тази на "Nuovo Politecnico" на Einaudi.

Умира на 12 февруари 1966 г. в дома си в Милано на улица "Гориция" на 57-годишна възраст. Посмъртно са публикувани критическият сборник "Le due tensioni" (1967), сборник с кратки есета (всъщност фрагменти, бележки, размисли) и споменатият недовършен роман, писан през 50-те години на ХХ век, "Le città del mondo" (1969).

Библиография на Елио Виторини

• Освобождаване от съвестта (1929)
• Нови писатели (антология, 1930 г.) с Е. Фалки
• Дребна буржоазия (1931)
• Пътуване до Сардиния (1932)
• Червеният карамфил (1933-1934)
• В Morlacchi (1936)
• Разговор в Сицилия (1941)
• Americana (антология, 1941 г.)
• Мъже и никакви мъже (1945)
• Simplon намига на Frejus (1947 г.)
• Жените от Месина (1949)
• Сардиния като детство (1952)
• Ерика и нейните братя (1956)
• Публичен дневник (1957)
• Двете напрежения (1967)
• Градовете на света (1969 г.)

Бележка: "Le opere narrative" са публикувани в "I meridiani" на Mondadori. В обем: в Rizzoli - "Conversazione in Sicilia"; в Mondadori - "Piccola borghesia", "Le donne di Messina", "Il garofano rosso", "Uomini e no"; в Bompiani - "Diario in pubblico", "Americana"; в Eianudi - "Le città del mondo ? una sceneggiatura", "Gli anni del "Politecnico". Lettere 1945-1951", "I libri,градът, светът. Писма 1933-1943".

Заслужава да се отбележи великолепното издание на "Conversazione in Sicilia", илюстрирано от Гутузо и публикувано от Biblioteca Universale Rizzoli; за критика - книгата "Il lungo viaggio di Vittorini. Una biografia critica" на Raffaele Crovi (Marsilio, 1988).