Биография - В рамките на живата памет

Уго Фосколо е роден на 6 февруари 1778 г. в Закинтос, един от Йонийските острови, от баща венецианец и майка гъркиня. След смъртта на баща си се премества във Венеция, където участва в политическите катаклизми по онова време, изразявайки симпатии към Наполеон, за които горчиво съжалява след договора от Кампоформио.

Смятан е за първия велик интелектуалец на неокласическата епоха. Естествено дете на Просвещението, той въплъщава всички културни зародиши на света, в който живее. В творчеството му могат да се открият всички културни елементи, характерни за епохата, в която живее (неокласицизъм, Просвещение, предромантизъм).

При това положение със сигурност не е възможно да се анализира творчеството на Фосколо чрез маршрут, в който да се разграничи фаза на Просвещението, след това неокласическа фаза и накрая предромантична фаза; ще открием само произведения, в които и трите елемента присъстват заедно (дори в "Грациите", които изглеждат като културен регрес към неокласицизма след изблиците на "Сеполките").

В чисто личен план обаче родният му Закинтос, който той определя като "люлката на цивилизацията", винаги е оставал идеалната му родина, дотолкова, че ѝ посвещава един прекрасен сонет (прочутото "За Закинтос"). Към Венеция изпитва също толкова силни чувства и докато към гръцкия остров изпитва очарованието на меланхоличния копнеж, Серенисима му е втора родина, всъщност истинската,за което не е изненадващо, че той е въвлечен в политическата си съдба.

Всъщност, след като през 1797 г. установява демократично правителство във Венеция, в което заема публична длъжност, няколко месеца по-късно, след договора от Кампоформио, с който Наполеон отстъпва Венеция на Австрия, той трябва да избяга, като се укрива в Милано (което Наполеон отнема от Австрия), където установява приятелство с Монти и успява да се сближи с Парини.

В Милано е редактор на "Monitore italiano", но на следващата година се премества в Болоня, където заема длъжността помощник-канцлер на военен съд. на следващата година напуска поста си, за да се запише с чин лейтенант в Националната гвардия и заедно с французите се сражава срещу австро-руснаците (дори е ранен по време на битка). под командването на френския генералМасена участва в защитата на Генуа, а когато градът е принуден да се предаде, той последва Масена в бягството му.

През 1804 г. заминава за Франция по военни причини и тук има възможност да прекара две години на относително спокойствие, които прекарва предимно в страстни любовни връзки, включително с англичанката Фани Емерит, от която се ражда дъщеря му Флориана. След завръщането си в Италия живее във Венеция, Милано, Павия (където получава професура по красноречие в университета), Болоня и отново в Милано, откъдето бяга през 1804 г.След кратък престой в Лугано и Цюрих на следващата година се установява в Лондон, където е добре дошъл от висшето общество. Тук печели достатъчно от публикуването на своите произведения, но пропилява всичко за разврат: дори започва да строи луксозна вила, която не успява да плати изцяло въпреки помощта на дъщеря си.Преследван от кредитори, той изтърпява и наказание лишаване от свобода, след което е принуден да се оттегли в село Търнам Грийн, където изживява последните си години в компанията на дъщеря си.

Автобиографични елементи от живота на Фосколо присъстват в "Последните писма на Якопо Ортис", макар че автобиографията често отстъпва място на фантазията, представяйки онези идеали (наречени по-късно "илюзии"), които според Фосколо позволяват на човека да изживее вътрешния си живот по по-малко драматичен начин, като дори са валидна психологическа защита срещу самоубийство.В Ортис обаче откриваме очертани всички елементи, които ще бъдат развити в по-късните творби (идеалите на родината, поезията, любовтаһттрѕ://news.bg). Главният герой следва различна посока от тази на писателя: Ортис стига до самоубийство, Фосколо - не, докато се стреми към мир и спокойствие в неспокойното си съществуване.

Дълбоко материалистично настроен и вярващ в "механичния" характер на съществуването (можем да кажем, че това е неговата просветителска страна), той преживява кризата на Просвещението толкова разтърсващо, че тя води до песимистичен поглед върху живота у него. Фосколо се стреми към слава, известност, вечност, но просветителската концепция (която разглежда живота като съставен от механични движения) ограничаваосъществяването на тези стремежи, като гледната точка на тази философия е свързана с убеждението, че човекът е ограничено същество и подлежи на изчезване след смъртта. дърпайки конците, именно реалността на смъртта подтиква Фосколо да изпадне в обхваналия го песимизъм. въз основа на тези разсъждения той разработва, както вече беше споменато, това, което ще бъде определено като "философия на илюзиите", коятосе характеризира по-скоро като осъзнаване на субекта и художника, отколкото като обезценяване на потенциала и валидността на разума.

"Илюзиите", накратко казано, придават смисъл на цялото съществуване и допринасят за убеждението, че все още има нещо, за което си струва да се живее, а не да се умира за самия себе си. Илюзиите по същество са родината, поезията, семейството, любовта; в Сеполри обаче ще открием "сублимацията" на този процес, откривайки, че "илюзията на илюзиите" е самата поезияграждански.

Наред с основните творби (Ортис, Оди, Сонети, Грация, Сеполри) откриваме и други произведения, по-специално така наречената фаза на дидимеята; това е фазата на анти-Ортис, на пътуването до Англия, на зрелия Фосколо, който е изоставил страстта и гледа на нещата от живота с критичен и ироничен поглед.

Някои от най-известните сонети включват: " За музата ", " Вечерта " e " В смъртта на брат Джон ".

Уго Фосколо пише и няколко трагедии ("Аякс", "Тиест" и "Ричарда") по подражание на Алфиери, в които силно преобладава екзалтацията на страстната игра.

Той умира на 10 септември 1827 г. Костите му са пренесени във Флоренция едва през 1871 г. и са погребани в храма "С. Кроче", който той толкова възхвалява в поемата " За гробовете ".